Интерактивни техники за контакти и перспективи на комуникацията  „родител-дете”

Възпитаване чувство на отговорност

Родителите винаги търсят начини да възпитават у децата си чувство за отговорност. В много домове се разчита ежедневните домашни задължения да предоставят решение на този проблем. Простата истина е, че отговорността не може да бъде насадена отвън. Тя може само да се развива отвътре, да се подхранва и насочва чрез ценностите, възприемани в дома и общността.

Източник на чувството за отговорност

Тъй като желаем нашите деца да израснат като отговорни личности, ние искаме тяхното чувство за отговорност да се корени във висши ценности, като уважението към самия живот и грижа  за човешкото благо: с по-прости думи, състрадание, грижа и съпричастност. Обикновено не разглеждаме проблема за чувството на отговорност в целия му мащаб. Разбираме чувството за отговорност или липсата му в крайно конкретни негови проявления: като разхвърлена детска стая, нагло непослушание или лоши обноски. Въпреки това децата могат да бъдат учтиви, спретнати и с подредена стая, да изпълняват задълженията си прецизно, и все пак да вземат безотговорни решения. Това важи за деца, на които винаги им се казва какво да правят и които по тази причина имат много малко възможности за лична преценка, и избор и за развитие на лични стандарти. От друга страна, децата, на които е дадена възможност да вземат решения, израстват психологически уверени, а като възрастни успяват да изберат и работа, която да ги удовлетворява. Вътрешната емоционална реакция на децата на възпитанието, на което ги подлагаме, е решаващ фактор за степента, в която те ще научат онова, което искаме да знаят. Ценностите не се преподават директно. Те се възприемат и стават част от мисленето на детето само посредством осъществяване и уподобяване на хората, които спечелят тяхната любов и уважение. Въпросът, който стои пред нас е: има ли такива определени отношения и действия, които можем да се надяваме, че ще възпитават желаното чувство за отговорност у нашите деца?

Отношението включва на нашето желание да позволим на децата да чувстват всичко, което чувстват; умението включва нашата способност да демонстрираме на детето приемливите начини за справяне с тези чувства. Насочени по разумен начин, те могат да заредят с енергия нашето съществуване и да внесат светлина и радост в живота ни. Въпросът обаче остава: Какви стъпки можем да предприемем, за да построим моста между желаните цели и ежедневните практики. Отговорът, изглежда, се крие в изграждането на програма, която е комбинация от дългосрочни и краткосрочни усилия. Веднага трябва да кажем, че възпитанието на характера зависи от нашето отношение към децата и че чертите на характера не се изграждат с думи, а се извайват посредством дела. Първата стъпка да се заинтересуваме от това какво децата мислят и чувстват и да отвърнем не просто на тяхното поведение, нито на тяхното външно послушание или непослушание, а на чувствата, които обуславят това поведение. Как можем да узнаем какво чувстват или мислят децата? Те сами ни го подсказват. Техните чувства прозират в думите и в тона им, в жестовете и в позите на тялото. Всичко, което трябва да правим, е да слушаме, да гледаме и да чувстваме. Вътрешното ни мото трябва да бъде: позволи ми да те разбера, позволи ми да ти покажа, че те разбирам. Позволи ми да ти покажа с думи, че нито те критикувам, нито те осъждам. Не можем да избягаме от факта, че децата научават това, което им се показва. Ако това, което им се показва, са непрекъснати критики, те няма да се научат на отговорност. Ще се научат да презират себе си и да търсят вината в другите. Ще се научат да не вярват на своята преценка, да омаловажават способностите си да се справят с нещата и да се съмняват в другите. И най-вече – свикват да живеят с постоянната нагласа за предстоящия провал. Най – лесният начин да накараме децата да чувстват, че с тях нещо не е както трябва, е да ги критикуваме. Това уврежда представа им за себе си. Вместо критика трябва да ги осведомяваме, без да ги унижаваме.

Как да изградим връзка с децата?

Децата имат повече време и енергия от нас да се съпротивляват, отколкото ние имаме да ги принуждаваме. Дори да успеем да наложим волята си за нещо, те ще вземат реванш, кат станат тъжни и унили или непокорни проклети. Родителите могат да повлияят много благоприятно на детето си, като се постараят  да усетят неговите чувства. Има опасност децата, чиито родители са склонни да пренебрегват техните чувства и вкусове, да решат, че идеите им са глупави и безинтересни и че самите те не заслужават да бъдат обичани. Родителите, които слушат внимателно, не само слушат, но и разбират вълненията и чувствата на децата си, им показват, че ценят и уважават тези мнения и чувства. Това уважение създава у детето самоуважение. Чувството за собствена стойност дава възможност да детето да се справя по ефективно и с проблемите, и с хората. Много родители наричат децата си тъпи, мързеливи и лъжци, като очакват подобни етикети да ги мотивират и те да се превърнат в умни, работливи и честни хора. Негативният образ, създаден от родителите, може лесно да изкриви представата на детето за самото себе си. Отрицателните определения, дадени с намерението да коригират нещата, могат да обременят човек за цял живот.

Как да се предотвратят „гроздовете на гнева”?

Родителите съзнателно трябва да избягват думи и коментари, които предизвикват омраза и обида.

• Ти си срам за семейството си.
• Както си я подкарал, ще свършиш в затвора.
• Ако не мирясаш, повече никакви пари и телевизия.
• От тебе тръгват всички неприятности.
• Сядай, млъквай.

В тежки ситуации родителите са по-полезни, когато споделят чувствата и мислите си, без да атакуват децата си и да нараняват достойнството им. Когато родителите слушат внимателно, стараят се да разберат гледната точка на децата си, избягват заядливи забележки и отразяват чувствата и емоционалните им потребности, без да ги обиждат, в детето започва процес на промени. Задушевната атмосфера сближава детето с родителите – когато му показват честно, внимателно и съпричастно отношение, детето го забелязва и започва да го имитира. Тези промени няма да настъпят от днес за утре, но на финала усилията ще бъдат възнаградени. Успее ли да изгради тази атмосфера, родителят ще извърви голяма част от пътя на възпитанието на чувството за отговорност. И все пак само примерът не стига. Всяко дете придобива чувство за отговорност посредством собствените си усилия и опит. Родителският пример създава благоприятно условие и климат за възпитаване на децата, а конкретният опит затвърждава наученото и го прави част от характера на детето. Именно за това е важно да възлагаме на децата определени отговорности, но съобразени  с различното им ниво на зрялост.  В повечето домове децата се сблъскват с проблемите, а родителите им ги решават. Но ако искаме децата да съзреят, те трябва да получат възможността сами да решават проблемите си.

Право на глас и право на избор

Децата не се раждат с чувство за отговорност. Нито го придобиват автоматично на определена възраст. Изисква се ежедневна практика за вземане на решения и точни преценки относно нещата, подходящи за възрастта и компетентността на децата. Възпитанието на чувството за отговорност може да започне много от рано. То се отглежда посредством признаването на право на глас и там, където е възможно, право на избор по въпросите, които засягат децата. Трябва да се направи ясно разграничение между правото на глас и правото на избор. Има въпроси, които директно попадат във компетентността на детето. За тези въпроси детето трябва да има избор. Има въпроси, които засягат здравето и живота на детето, и те са изключително в нашата зона на компетентност. По тези въпроси детето може да има право на глас, но не и право на избор. Най-важното е да се направи ясно разграничение между тези две зони на компетентност. Децата умишлено трябва да бъдат поставяни често в ситуация на избор. Родителите избират ситуацията – децата правят избор. Помощта ни трябва да бъде пестелива, но добронамерена. Трябва повече да слушаме и по-малко да говорим. Трябва да показваме пътя, но да оставим пътника да стигне до целта на собствен ход.

Насърчаване на чувството на независимост

Добрият родител, както и добрият учител е този, който се старае да направи детето все по независимо от неговата помощ. Трябва да се създават отношения, които да стимулират детето само да прави само да прави своя избор и да разчита все повече на собствените си сили. Когато разговаряме с децата, можем съзнателно да използваме фрази, които да изразяват нашата вяра в тяхната способност да вземат разумни решения. Така, когато отговорът ни на някои тяхно желание е „да”, можем да кажем това „да” с изрази, които да вдъхнат повече самочувствие на децата. Ето няколко начина за това: Щом така искаш.Щом имаш такова желание, да. Ти решаваш по този въпрос. Наистина зависи само от теб. Изборът е изцяло твой. Каквото и да решиш аз съм съгласен. Нашето „да” може да е приятно за детето, но тези изрази дават на детето допълнително удовлетворение, че само е направило избора си, и че вярата в него все повече нараства. Всички искаме децата да пораснат отговорни хора. Уроците по отговорност отиват на вятъра, ако не се провеждат с нужното уважение към детето. Те трябва да бъдат съчетани с чувствителност към предпочитанията на децата и с разбиране на тяхната борба за независимост, ако искаме да постигнем желания краен резултат.

Разбиране и съчувствие

Зад много детски въпроси се крие желанието за потвърждение и подкрепа. Най-добрия отговор на подобни въпроси е да потвърдим неизменността на нашите отношения. Когато детето разказва или разпитва з някаква случка, обикновено най-добрият подход е да се откликне не на самата случка, а на отношението, вложено в разказа. Така то разбира, че неговите чувства са нормални и са присъщи на всички хора, а това ще му донесе огромно облекчение. Децата ни обичат и едновременно с това негодуват срещу нас. Те изпитват двойствени чувства към родители, учителите и към възрастни които имат власт върху тях. Родителите трудно приемат амбивалентността като явление в живота. Те не я приемат в самите себе си и не могат да я търпят у децата си. Можем да се научим да приемаме съществуването на двуяки чувства както у нас, така и у нашите деца. Децата трябва да знаят, че такива чувства са нормални и естествени. Можем да им спестим тревогата и чувството за вина, като дадем гласност и признание на тези двойствени чувства, защото ще им помогне да разберат, че дори техните „смесени” чувства са напълно разбираеми и приемливи. Когато познаваме добре човешката природа, ние непременно отчитаме вероятността там, където има възхищение, да има и малко завист, където има преданост, да има и малко враждебност, където има успех, да има също и тревога. Изисква се голяма мъдрост да осъзнаем, че всички чувства имат право на живот: и положителните, и отрицателните, и амбивалентните. Да направим подобна концепция, наше вътрешно убеждение никак не е лесно. Учили са ни, че негативните чувства са „лоши” и не трябва да ги изпитваме или би следвало да се срамуваме от тях. Новият подход казва, че само реалните действия могат да бъдат осъждани, докато „лошите” или „добрите” помисли не могат. Само поведението може да бъде осъждано или коментирано: чувствата не могат и не трябва да бъдат. Емоциите са част от нашето генетично наследство. Понякога сме щастливи, друг път-не. Въпреки, че сме свободни да избираме между емоциите, които възникват у нас, все пак сме свободни да изберем как и кога да ги изразим, стига да знаем какви са те. Това е същността на проблема. Възпитанието на много хора не включва познаване на природата на техните чувства. Когато са изпитвали омраза са си казвали, че изпитват неприязън. Когато са се страхували, някой им е казал, че няма от какво да се страхуват. Когато са чувствали болка, някой ги е съветвал да бъдат смели и да  се усмихват. Много от нас са научени да се преструват на щастливи, когато не са. С какво да заменим умението да се преструваме. С истината. Възпитанието на чувствата може да помогне на децата да разберат какво усещат. По-важно за едно дете е да знае какво чувства, отколкото защо го чувства. Когато детето знае ясно какви са неговите чувства, вероятността да се усеща „напълно объркано” е много по-малка.

Мощта на думите

Повечето хора са убедени, че похвалата изгражда увереност у децата и ги кара да се чувстват по-сигурни. В действителност похвала може да доведе до напрежение и лошо поведение. Защо? Родителите често казват, че точно след похвала за добро държание, децата започват да беснеят, сякаш да опровергаят комплимента. Възможно е лошото държание на детето да е неговия начин да изрази своето съмнение в публичния си образ. Не е необичайно за деца, похвалени, че са умни, да губят желание да се заемат с по-трудни задачи, защото не искат да рискуват постигнатия висок статус. Но обратно-когато децата са били похвалени за положителните усилия, те да залягат още по-упорито над изпълнението на трудни задачи. Похвалните думи трябва да отразяват реалистична картина на постиженията, а не изкривен образ на човека, когото хвалите. Детето се смущава, когато му кажат, че е чудесно, добро като ангел, щедро и скромно. То изпитва желание да отрече поне част от тази похвала. Похвала се състои от две части: това което казваме на децата, и онова, което те на свой ред си казват. Нашите думи трябва да отразяват ясно онова, което харесваме и оценяваме в техните усилия, помощ, работа, усърдие, творчество и постижение. Нашите думи трябва да бъдат формулирани така, че детето със сигурност да успее да извлече реалистично заключение относно собствената си личност. Думите трябва да бъдат като вълшебно платно, върху което децата неизбежно да нарисуват позитивна картина на самия себе си. Представата, която децата си създават, за себе си, се гради в отговор на нашите думи. Реалистичните позитивни изказвания, които децата вътрешно си повтарят, определят до голяма степен мнението им за самите тях и за света около тях.

По-добре е да напътствате детето, отколкото да го критикувате

Критиките и оценъчните похвали са двете страни на една и съща монета. И двете са вид присъда. Когато критикуват, родителите атакуват директно личните качества на децата си и техния характер. При напътствието ние посочваме проблема и вероятното му решение. Не изказваме никакви твърдения за самото дете. Когато някой сбърка, това е най-неподходящия момент да давате оценка за неговата личност. В такъв случай най-добре да предложите решение на проблема, а не да критикувате човека.

Когато нещата не вървят, по-добре недейте да реагирате, а отговаряйте

В много домове скандалите между родители и деца се разразяват редовно. Детето прави някоя беля или казва нещо, което не трябва да казва. Родителят реагира, като на свой ред казва нещо обидно. Детето отговаря с нещо още по-лошо. Родителят прибягва до викове и заплахи или дори до шамари  нещата излизат от контрол. Родителите трябва да научат децата си да правят разлика между случки, които са просто неприятни и дразнещи, и събития, които са трагични катастрофални. Родителската критика не е полезна. Тя предизвиква гняв и враждебност. Дори по-лошо, децата, които са критикувани редовно се научават да презират себе си и останалите. Научават се да се съмняват в собствената си стойност и омаловажават значението на околните. Научават се да се отнасят към хората с подозрение и да очакват несполуки.

Обидните епитети навреждат на нашите деца

Обидните епитети, също както отровните стрели, не бива да се използват срещу децата. Словесните атаки пораждат верига от реакции, които карат и родителите, и децата да се чувстват нещастни. Когато едно дете често чува от родителите си и то учителите си, че е глупаво, то започва да вярва в това. Започва да се възприема като глупаво. След това се отказва да полага интелектуални усилия, за да не попада във смешни положения. Девиз на живота му става: „Няма да е опитвам,  за да не се проваля”. Не е ли изненадващо колко много негативни и обидни коментари правят родителите по отношение на своите деца, без да си дават сметка, че последствията им са болезнени и рушителни. Малки деца са особено зависими от своите родители. Те разчитат на тях, за да разберат кои са и какви могат да станат. За да развият чувство з самоуважение, децата трябва да чуват главно положителни оценки за себе си.

Думите трябва да отговарят на чувствата

Децата могат да дразнят и да вбесяват. Въпреки това ние полагаме усилия да запазим търпение и да ги разбираме. Склонни сме да вярваме, че търпението е добродетел. Но всъщност онова, което децата искат от своите родители и учители и биха оценили най-високо,  е последователна, непротиворечива реакция.  Те искат да чуят думите, които изразяват истинските им чувства.

Да се справяме със собствения си гняв

Гневът, подобно на често срещата настинка, е хроничен проблем. Може да не ни харесва, но не можем да игнорираме появата му. Можем да познаваме неговата природа, но не можем да предотвратим появата му. И въпреки че може да не трае дълго, докато трае, изглежда вечен. Гневът, както и ураганът, е част от живота, която трябва да познаваме и затова трябва да сме подготвени. За родителите гневът е емоция, която скъпо се плаща. Гневът трябва да се изразява по начин, който носи известно облекчение за родителя, известна информация за детето и никакви вредни ефекти за двете страни. Ние нямаме интерес да създаваме и да подхранваме прииждаща една след друга вълна от гняв, неподчинение, съпротива и отмъщение. Точно обратното бихме желали да изясним проблема, който ни е довел до тук, и да оставим буреносните облаци да се разпръснат.

из книгата на д-р Хаим Гинът